След определен период от време,
идва този момент, 
в който разбираш, 
че си прекалено
слаб и че в този момент 
нямаш сила да приемаш
истината такава, каквато е. 

Особено, ако си сам. 

Изживял си отминалите дни. 
Смял си се. 
Плакал си.
Бил си щастлив. 
Усетил си тъгa 
и накрая оставаш
сам със себе си, 
разбирайки, че няма кой друг 
да те разбере по-добре от теб самия. 

Винаги нещо ме провокира да
пиша, за да си излея душата. 
Понякога е смешно,
понякога боли. 
Разликата винаги се състои в това
колко сили имаш, 
дали ще продължиш 
или ще се откажеш. 

В действителност никoй 
няма смелост да те познава 
такъв, какъвто си. Т
ака си се родил и си
се изградил като личност. 

Има хора, на които много допадаш, 
има и такива, които не те харесват. 
Винаги лошото боли повече, 
отколкото удоволствието те задоволява. 

Но в крайна сметка се чувствам силен.
Макар в мен да има тъгa, че някой
не ме познава и няма желание 
да ме познава такъв, какъвто съм. 

Жалко ли е? 

Или просто животът е такъв. 
Затова и според мен много често 
хората излизат не такива, 
каквито си мислиш, че са, 
защото ти самия не си искалникога
да ги познаваш такива, каквито са. 

Винаги очакваш това, което искаш, 
а те го правят заради теб,
защото по някакъв начин 
си им близък или просто те обичат. 

В крайна сметка има ли хора,
които те познават по-добре
от колкото се познаваш ти? 

Нараняваш тези, 
които те обичат 
и бягаш след онези, 
които ти обръщат гръб. 

След това искаш справедливост 
и търсиш причините,
когато страдаш. 

А мнoгoбройната болка, 
която си оставил
в сърцата на тези,
 които са те обичали, 
а ти си им обърнал гръб? 

Защо трябва да грешиш? 

Защото трябва чрез лошото
да се учим на добро? 

Може би, защото обратното 
щеше да е по-лошо, 
а може би и животът 
щеше да бъде различен. 

Светът ли е крив? 

Може би моето съзнание. 

Или може би в моментите, 
когато се чувстваме сами 
осъзнаваме истината. 

А хора около нас много. 
И всички казват "Обичам те". 

И сега се сещам, че човек, 
който държеше на мен ми казваше,
когато казваш "Обичам те" 
имай точно това предвид. 

Питам се колко от хората 
които са били около мен 
са имали точно това предвид. 

И защо ми е трудно 
да се чувствам обичан, 
а съм чувал тези думи 
безброй много пъти? 

А какво остава,
когато в един миг 
срещнеш човек, 
на когото истински държиш? 

Дали ставаш неспособен 
да покажеш чувствата си? 

А ти през цялото време 
си мислиш, че си успял, 
докато твоя партньор
има различно мнение от твоето. 

В един момент осъзнаваш,
че колкото сте си приличали... 
сега сте като огъня и водата. 

Тъжно е. 
Непреодолимо за в момента. 
Но всичко минавало. 

Човешки същества сме 
и сме устроени никога 
да не се задоволяваме с това, 
което имаме, а да искаме онова, 
което нямаме. 

В един момент се оказваме 
по-бедни и от най-бедния
човек на този свят. 

Питаш се за какво живееш 
и в крайна сметка за кого? 

Май единствената ни мисия на Земята 
е да опознаем хората около нас 
наистина такива, каквито са. 

Да се научим да ги приемаме 
не само на думи, 
а наистина да ги приемаме такива. 

Защото на света има различни хора, 
от които можеш да научиш много неща. 

Колко е необеснимо понякога чувстовото,
което изпитваш. 

Пишеш, а някъде отсреща е човекът, 
който е провокирал всичко. 
Какво в действителност 
трябва да направиш за един човек, 
който обичаш истински? 

Как трябва да го накараш
да се чувства уверен в теб? 

Мисля си, 
че всичко зависи
от двамата. 

Може и никога да не разбереш 
и усетиш истински, 
че съм те обичал, 
че те обичам и ще те обичам! 

Може просто несъзнателно 
да си си затворила очите, 
да си запушила ушите за мен... 
и да си мислиш че любовта 
никога не гледа към теб. 

А мислех, че с нас 
всичко ще е различно. 

Но несъзнателно ти ме караш
да съм този, 
който си представяш да бьда, 
а не този, който съм.
Затова и в този момент 
не ти харесва моето поведение. 

Но дори и най-лошият 
да съм в твоите очи 
и най-добрият...

АЗ ТЕ ОБИЧАМ!