Ей така спонтанно докато седях в колата си и гледах хората които преминават край мен се замислих за нещата около живота си - в същото време видях да минава край мен последния човек който съм обичал.Мина покрай мен заедно с приятеля си, с неговата кола.Не знам до колко живота и е потръгнал, нито до колко щастлива се чувства, но не мога и да се наемам да правя изводи.Знам за себе си... виждам че в този момент живота ми буквално е спрял... не че някога е бил кой знае колко по-добър, но сега мога да го определя като етап който аз съм нарекъл "черна дупка". Всеки /или почти всеки/ има такъв етап. Това е момента в който живеем без цел, без онези как им казваха... приятни моменти в които се усмихваме. Всичко което ни се случва е напълно без лично и без интересно за нас. Спим, работим, сядаме на кафе с някой познат, но сякаш ни е все едно къде сме. От толкова мрачни моменти и безразличие дори ни е все едно какво пием или какво ще ни говори човека срещу нас. Ставам и започвам работа с единствената мисъл да доиде отново момента в който ще се прибера и ще се пренеса на онова спокойно място наречено "сън". Но за мое голямо съжаление вече дори там не намирам спокоиствие. Времето ми прекарвано в спане става все по накъсано по простата причина че постоянно сънувам неприятни сънища и се будя. Наистина започвам да осъзнавам факта че поредната "черна дупка" в която съм... май този път се оказва доста дълбока. Единствения път който се вижда  е само и единствено право нагоре по отвестните стени... нещо на пръв поглед непосилно за постигане като се има предвид че сме се родили без крила и без възможността да имаме такива в последствие. И в този ред на мисли стигам до извода колко силни и в същото време колко уязвими сме ние... съществата наречени хора.