Обреченост

Последен час настъпил е за нас.
Потъваш ти, а с теб и аз.
Не виждам в твоите очи,
а в моите не гледаш ти.

Във този свят на мрак сме разделени,
като частици в хаос разпилени,
настигащи се в своя вечен бяг,
нетърсещи опора или бряг.

Спасение - мечта или химера?
Не искаш ти да го намериш.
Защо? Не ти е нужно то.
За него вече не копнееш.

Умира мигом всеки порив,
изгаря като клечка от кибрит.
Нечут заглъхва всеки вик
и всеки връх го чака срив.

Сълзите са безсмислени, защото
не би ги някой оценил.
И тук на почит е порокът -
всевластен. Винаги е бил.

Любов роди ли се - умира.
Сред празнота стопява се и тя.
Ако изпитваш я неспирно,
обричаш се на самота.

В душите празни не живеят
красиви, истински мечти.
Тук никой вече не копнее
за щастие в умиращите дни.

Не бързаш. Краят ще настъпи,
но ти го искаш. Истински дори.
А може би отдавна е настъпил?
Но вече просто не боли.